„КРИЧУ В ПОРЫВЕ ОТКРОВЕНЬЯ...”
Олег Михайлович Дмитриев (1937-1993 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
КРЕЩЯ, ОБЗЕТ ОТ ИЗБЛИК
Крещя, обзет от изблик глупав.
Догражда времето стена,
забравата снежинки трупа
над първата за мен жена.
Засипват те полека-лека
сумрачно нощните води
и пътя бял в степта далеко,
и лозовите широти.
Сняг мек и плътен продължава
над спомените да ръми,
курорта близък заглушава,
където весел джаз гърми.
И в тази тиха въртележка
непостижимо ще влетя,
в рубежа на смъртта по грешка
изпраща ме грижливо тя.
Възкръсвайки, аз забелязвам,
че камъни редя в деня,
по пътя сянка коса лази –
духът на бившата жена.
Сред люшнали се други сенки
едва я различавам с труд,
вървим смутени и смирени
към дом, заспал край грохнал път,
и се сбогуваме на входа...
Нататък – пак снеговалеж,
а зад стъклото спомен броди,
невярна памет хвърля скреж.
Мираж неясен са лицата,
в отминалите дни тежи,
забравата със снежен вятър
над бившата жена кръжи.
Тя следва снегопада, диво
високата стена ломя.
Крещя: „Защо си там? Не бива!
Студено е да си сама...”
Но тя не чува, отминава,
ръка не ми подава тук.
Ефирно в дните продължава:
море е, топло, там е юг...
В превала зад чертата бяла
дочувам топлия й глас
и с доброта позакъсняла
за нея дълго мисля аз.
Ударения
КРЕЩЯ, ОБЗЕТ ОТ ИЗБЛИК
Крештя́, обзе́т от и́зблик глу́пав.
Догра́жда вре́мето стена́,
забра́вата снежи́нки тру́па
над пъ́рвата за ме́н жена́.
Заси́пват те́ поле́ка-ле́ка
сумра́чно но́штните води́
и пъ́тя бя́л в степта́ дале́ко,
и ло́зовите широти́.
Сняг ме́к и плъ́тен продължа́ва
над спо́мените да ръми́,
куро́рта бли́зък заглуша́ва,
къде́то ве́сел джа́з гърми́.
И в та́зи ти́ха въртеле́жка
непостижи́мо ште влетя́,
в рубе́жа на смъртта́ по гре́шка
изпра́шта ме грижли́во тя́.
Възкръ́свайки, аз забеля́звам,
че ка́мъни редя́ в деня́,
по пъ́тя ся́нка ко́са ла́зи –
духъ́т на би́вшата жена́.
Сред лю́шнали се дру́ги се́нки
едва́ я различа́вам с тру́д,
върви́м смуте́ни и смире́ни
към до́м, заспа́л край гро́хнал пъ́т,
и се сбогу́ваме на вхо́да...
Ната́тък – па́к снеговале́ж,
а зад стъкло́то спо́мен бро́ди,
невя́рна па́мет хвъ́рля скре́ж.
Мира́ж нея́сен са лица́та,
в отми́налите дни́ тежи́,
забра́вата със сне́жен вя́тър
над би́вшата жена́ кръжи́.
Тя сле́два снегопа́да, ди́во
висо́ката стена́ ломя́.
Крештя́: „Зашто́ си та́м? Не би́ва!
Студе́но е да си сама́...”
Но тя́ не чу́ва, отмина́ва,
ръка́ не ми́ пода́ва ту́к.
Ефи́рно в дни́те продължа́ва:
море́ е, то́пло, та́м е ю́г...
В прева́ла зад черта́та бя́ла
дочу́вам то́плия й гла́с
и с доброта́ позакъсня́ла
за не́я дъ́лго ми́сля а́з.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Олег Дмитриев
КРИЧУ В ПОРЫВЕ ОТКРОВЕНЬЯ...
Кричу в порыве откровенья.
Что не вернуть ушедших дней,
Что вьется долгий снег забвенья
Над первой женщиной моей.
Он заметает понемногу
Свинцовый блеск ночной воды,
Степную белую дорогу
И виноградников ряды.
Он заглушает, мягкий, плотный,
Простое гиканье цикад
И ближний городок курортный,
Где джазы весело гремят.
И в этой тихой круговерти,
Непостижима и бледна,
Меня почти по грани смерти
Проводит бережно она.
Я замечаю, воскресая,
Что я один среди камней,
А на дороге – тень косая,
Тень первой женщины моей.
Колеблются другие тени,
И различаю я с трудом,
Как входим мы потом В смятенье
В давно уснувший белый дом,
Как мы прощаемся у входа...
А дальше – снегом занесло,
И застудила непогода
Неверной памяти стекло.
Уже полузабыты лица
Товарищей ушедших дней,
И снег забвения кружится
Над первой женщиной моей.
Она идет вдоль снегопада,
Как за высокою стеной.
Кричу: „Зачем ты там! Не надо!
Тебе же холодно одной...”
Проходит женщина, не слышит
И не протягивает рук.
На пальцы тонкие не дышит:
Там море, там тепло, там юг...
Она за белою чертою
Мне стала ближе и родней,
И с запоздалой добротою
Я долго думаю о ней.
---------------
Руският поет и преводач Олег Михайлович Дмитриев е роден на 1 юли 1937 г. в гр. Омск. Завършил е факултета по журналистика при Московския държавен университет (1959 г.). Работил е като редактор на поезия в сп. „Юность” и в. „Литературная газета”. Първият поетичен сборник с негово участие е „Общежитие” (1962 г.). Автор е на стихосбирките „Арбатские сибиряки” (1965 г.), „Вот мчится черепаха! Веселые и грустные стихи про зверей” (1967 г.), „Удар по кремню” (1967 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Летом на земле” (1970 г.), „Возвращение в город” (1971 г.), „Белый час рассвета” (1973 г.), „Осенние прогулки” (1975 г.), „Приглашение друга” (1976 г.), „Прежний счет” (1978 г.); „Московское время” (1979 г.), „Избранное” (1980 г.), „Летящий профиль” (1981 г.), „Птицы над городом” (1981 г.), „Давно и недавно” (1986 г.), „Избранное” (1987 г.), „Есть и проза и стихи” (1988 г.) и др. Превежда поезия на творци от народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Умира на 9 декабря 1993 г. в Москва.